Случвало ли ви се е да бръкнете в джоба на някое старо яке или захвърлена чанта и вътре да откриете банкнота? „Късмет!” си казвате. Е, нещо подобно се случи и днес в администрацията на Държавно ловно стопанство „Несебър”.
Из прашните полици, из отдавна забравени книжа открих съкровище. И аз като вас си казах „Късмет! Истинско съкровище!” Но това не бяха съвременни банкноти, нито юбилейни монети или пък стари марки. И нищо с някаква измерима стойност, но все пак съкровище и още по-ценно. Стойността му ще разберат само Лесовъдите. Но не всички. Ще бъде оценено от ветераните отдали живота и сърцето си изминавайки трудовия си път, не по алеи и шосета, а по горските пътища, пътеки и дерби. На живота не на гората, както я днес наричаме. Гора – дума, в съвремието станала синоним на парк или място където можем да си направим барбекю, или по страшно – работното място на тези, които „изсякоха горите”. Не! Говоря за хората работи в леса – онова мистично, за много хора, място, което обединява в себе си и материя и душа. Извор на живот и закрила. Чист като утринна роса, надигаща се из под тежки мъгли. А духът, духът му се носи с всеки полъх, всяка песен, всеки звук…всеки галоп на сърна, всяха хищна след нея стъпка, всяка светлинка на светулка и лунен проблясък измежду гъстаците….и всеки аромат на дърво, на смоли, на мицел, на влага, на цветя, на всичко…и всичко, което можеш да видиш, и чуеш, и усетиш и още повече…всичко повече, което е необятно за човека. На това място са работили лесовъдите, за които говоря. Но не мислете, че те са изчезнал вид. И днес по техните стъпки минават лесовъди. Някои стъпват смело, други плахо. Трети бързат и често притичват, дори прескачат някоя стъпка. Току виж се препъват, падат, стават, а други пък се отклоняват по грешната пътека. Съкровището ще бъде оценено и от много действащи и бъдещи лесовъди. От онези „…златни песъчинки сред тоновете скална маса, от която се добива златото…”.
Но стига предговор. Разгледайте следващите материали, разгледайте съкровището. Вижте какво се крие зад похабените корици на този албум. За съжаление, той не е довършен, но важното е, че е започнат. Не мога да ви опиша вълнението, с което разтворих тези корици, вълнението с което разгръщах меките страници, трепета, с който изчитах така красиво изписаните редове, а аромата на стара книга…ах, аромата! Вълнението не бе заради някаква безценна информация, от засекретени досиета, а заради самите думи – че са написани и достигнали днес до мен.
Сякаш за миг бях Димитър Димитров, който бе на държавен изпит през 1934 г., а после бях Петко Константинов. Той пък поел на плещите си всички близки лесничейства по времето на II-та Световна война, заради мобилизацията на своите колеги.
Но стига толкова. Аз няма да преразказвам малкото думи, с които е написано толкова много, няма да разсъждавам върху идеите, с които е започнат албума, нито защо не е довършен. Може би там из другите чекмеджета и стари забравени шкафове има продължение.
Има още много знайни и незнайни лесовъди в историята на Държавно ловно стопанство „Несебър”. Но дори и да не са записани техните имена върху хартия, то тяхното дело е отпечатано върху всяко било и всеки склон. И всеки полъх, всяка песен, всеки звук, всеки галоп на сърна, всяха хищна след нея стъпка, всяка светлинка на светулка и лунен проблясък измежду гъстаците….и всеки аромат на дърво, на смоли, на мицел, на влага, на цветя и всичко, което виждаме, чуваме и усещаме и всичко, което не, ни носи техния завет:
„Обичай и пази!”.